В една орехова градина преди 39 години: Началото на космическата ера в Българската армия
- Място: Орехова градина край с. Ботево, община Тунджа, Ямболска област.
- Време: 24 май 1987 г., точно преди 39 години.
- Действащо лице: аз – офицер-новобранец… лейтенант-инженер.
Слънцето се бори с плътната орехова шума. Птиците приветстват наближаващото лято с песните си. Въздухът е свеж. Обедно време е, но не чувствам никакъв глад.
Седя си на стълбичката на космическата станция. Апаратурата жужи кротко зад мен. Малко ми е тъжно… Моите съученици днес се срещат на паметника „Майка България” във Велико Търново, за да отбележат 5-годишнината от завършването на Втора гимназия „Васил Друмев”… Къде ли ще продължат довечера? Винаги сме били много сплотени и навсякъде заедно, а днес мен ме няма… Дали ще ме разберат? Все пак, не случайно не отидох с тях.
По това време нито можех да се похваля, нито дори да обясня защо не съм на срещата. Както казва един колега, просто „щом службата го изисква и не противоречи на уставите…”.
Тъжен, но щастлив! Защо ли? Защото току-що бяхме установили
ПЪРВАТА в историята на Българската армия официална космическа свръзка.
Точният термин е „спътникова”, но кой знае защо „космическа” придоби по-голяма популярност сред нас.
Кореспондент ни беше станцията на Военноморския флот (ВМФ), с началник капитан-лейтенант Емил Попов и заместник мичман Павел Павлов (LZ4PV).
Екипажът ми също беше някак си умислен. Тези момчета бяха старши сержант Васил Йорданов Василев (LZ3WW – сега старшина от резерва), старши сержант Валентин Станчев Цанов (също от резерва), редник Емил Спасов Стоянов, редник Тони Денчев Илиев и редник Стефан Илиев Стефанов. Само за няколко месеца този екипаж бе станал като добре смазана машина – истински „взвод от отличници”. Наистина отлични бойци и мъже, с които станахме приятели и можем да разчитаме един на друг.
Предупредиха ме, че наближава командирът на бригадата, заедно с други мои началници. Приготвих се да ги посрещна.
Заповедта, която остана в историята
Идваха да ни поздравят. Началникът на щаба на бригадата четеше заповедно:
„… в 11:50 часа на 24 май 1987 г. екипажът на космическата станция Р-440 в състав… установиха за ПЪРВИ ПЪТ в историята на Въоръжените сили…“
Признавам си, не слушах текста
Не чух дори какви са наградите. За мен важното беше, че всичко бе протекло точно както трябваше, че бяхме успели. Гордеех се с екипажа си. Заслугата беше обща.
И тя не беше само на моя екипаж. Чувствах огромна благодарност към:
- Тогавашния началник-щаб на батальона – капитан Никола Лазаров (LZ5NL – сега полковник от резерва);
- Началника на радио отдела – полковник Янко Ников (вече в един по-хубав свят);
- Неговия помощник по радиото и космическата свръзка – полковник Димитър Асенов Димитров (от резерва);
- Началника на управлението тогава – генерал Киров.
Заслугата беше също толкова и на кореспондентите ни от ВМФ, както и на хората, благодарение на които каналите бяха криптирани и сдадени за ползване – старши сержант Валентин Александров, лейтенант Тихомир Тодоров и тогавашния началник на отдел в управление КИС в ГЩ (впоследствие бригаден генерал) Бойко Симитчиев. Това, че нашата свръзка беше първата, по никакъв начин не омаловажава заслугата на всички останали „космонавти“ (както ни наричаха тогава) от Сухопътните войски в Нова Загора, Суходол, Пловдив и Сливен – това беше цяла национална система за космическа свръзка, осигуряваща комуникацията в страната и с Върховното главно командване на ВС на ВД.
Страхувам се да не пропусна някого, затова няма да изреждам всички, но всеки един от тях е в сърцето ми.
Това не бяха просто офицери и сержанти от „аналоговата ера”. Това бяха малкото военнослужещи тогава, които внедряваха и използващи цифрови комуникации – хора с вроден усет към новите технологии.
Как се пробиваше „закостенялата” система
Със сегашния си опит (вече като бивш полковник, макар и по душа все още тийнейджър), оценявам какво е коствало на моите началници да осигурят този успех. Армията тогава беше изключително консервативна структура и беше почти абсурдно да пробие някоя новост. Така беше през доста години от службата ми.
Никога няма да забравя думите на един мой началник, когато си „направих устата” да отида на курс за космическата свръзка (все пак бях от първите, докоснали се на живо до подобна техника, от която в началото нищо не разбирах):
„Абе, лейтенант, къде си тръгнал ти? На такъв курс в СССР ходиха вече поне двайсет човека! Я хващай книгите и учи, нали станцията има документация…”
За късмет, имаше и началници, които знаеха, че без обучение няма внедряване. Те успяха да организират курс тук, в България, със собствени сили. А документацията (съветско производство) за щастие беше достатъчно подробна.
Откъде тръгнахме
За да разберете от какво ниво тръгвах, ще ви разкажа как разбрах на каква длъжност съм назначен. Бяхме десетина офицери, току-що разпределени в поделението. Събрахме се на входа на Министерството на отбраната към ул. „Аксаков”. Дойде кадровикът и ни каза да се изместим малко по-настрани, за да не пречим на преминаващите хора. Отидохме към тогавашната небезизвестна сладкарница „Кристал”.
Той започна да съобщава кой къде е назначен. Стигна до мен. Прочете, че ще бъда началник на… „Кристал”. Гледах него, гледах табелата на сладкарницата, пак него, пак табелата… Човекът усети, че нещо в погледа ми не е наред и бързо се поправи: „Не на тази… началник на Р-440 – Кристал”. Чак тогава разбрах за какво става въпрос. За Р-440 поне бях чувал във Военното училище. Оказа се, че „Кристал” било просто условното наименование на станцията. Днес нейните технически данни вече могат свободно да се намерят в Интернет.
Курсът ни беше в Пловдив
Учихме се, кажи-речи, заедно с преподавателите си. Край Пловдив бяха и първите неофициално осъществени космически свръзки. Бяха ни разрешили за ползване един спътник с условен номер „43”, за който се шегувахме, че е „Образец 43-та година”, защото слизаше много ниско до хоризонта. Но дори тогава успявахме да поддържаме свръзката в режим под нивото на шума.
Сателитната връзка винаги е била скъпо удоволствие, но притежава огромни предимства. С космическата ни станция и апаратните за устойчиво криптиране, при добре подготвен екипаж, можеше да се организира свръзка до крайните кореспонденти за по-малко от минута. Качеството се измерваше с брой грешки на шестмесечна непрекъсната работа! Можеше да се организира комуникация под нивото на шума в ефира – на практика невидима за разузнаването на противника. Успявахме да осъществим и криптиран телефонен разговор през комуникационен канал от едва 600 bps със заложена гарантирана устойчивост. Всеки, който е учил повече теория, ще ви каже, че това е теоретически невъзможно. Да, но ние го правехме на практика. Електронно-изчислителна машина следеше непрекъснато местоположението на спътниците на елиптична орбита и автоматично движеше антената към тях. Дори днес не всяка модерна станция има подобни екстри.
Иновации на ръба на невъзможното: От космоса до Камбоджа
Трудно се внедряваха новости тогава. И сега май не е много по-лесно. Никога няма да забравя думите на един друг голям наш военачалник. Демонстрирах му в Радиоприемния център на МО как можем да предаваме и приемаме документи до нашия контингент в Камбоджа с помощта на пакетна радиосвръзка на къси вълни между компютри:
„Много добре, момчета, браво за ентусиазма ви… но нека първо радистите си приемат докладите на слух, пък после вие продължавайте да си правите експериментите…”
Това изказване всъщност обезсмисли по-нататъшната ни работа… Нищо, че радистите приемаха на слух един доклад за повече от половин час, докато през пакет-модемите той преминаваше за три минути…
Кореспондент в Камбоджа ми беше същият старшина Васил Йорданов Василев от екипажа на космическата станция. С негова помощ (и с много изобретателност) успяхме да изградим работеща система от абсолютно бракувани изделия. Благодарение на нея нашите бойци в Камбоджа можеха да говорят със семействата си в България напълно безплатно, при алтернатива от 6 долара на минута през американски сателит.
Уроците, които научих за цял живот
През тези години научих три най-важни неща:
- Най-ценното нещо са хората. И най-скъпата техника с калпав екипаж е просто купчина желязо. И обратното – дори с бракувана техника, но с качествени, мотивирани и добре подготвени хора, могат да се постигнат чудеса (както доказахме с връзката в Камбоджа).
- Най-добрата инвестиция е в хората, в техните знания и умения. Тя се отплаща многократно. Технологиите остаряват за дни, а хората се усъвършенстват. Ако ги мотивираш правилно, те могат да постигнат много повече от собствените си лимити. Не успееш ли да ги мотивираш – загубил си битката още преди да е започнала.
- Всеки човек е уникална вселена. Всеки се управлява по свой собствен начин и изисква изключително внимателно отношение. Ако съумееш да намериш ключа към човека, той те уважава докрай. Научих се, че можеш да пробиваш със собствения си авторитет, без „връзки“. И че ако държиш на авторитета си, подчинените ти са готови да влязат в огъня заради теб.
Има с какво да се гордеем, че сме българи!
Постигнатите успехи трябва да се уважават и да се празнуват. Те са исторически факт и няма нужда да си ги измисляме. Когато става дума за национална гордост, скромността е напълно излишна. Днес голяма част от офицерите на НАТО вече знаят какво можем и какво умеем. Спечелили сме тяхното уважение и доверие като равноправни партньори и приятели. Знаят, че от нас има какво да научат.
Съвпадението на този наш исторически успех с датата 24 май може да е случайно, но е дълбоко символично. За нас това беше истинско просветление в света на комуникационно-информационните системи.
📢 Накрая, но не по важност: ЕДИН АПЕЛ!
Приятели, колеги, бойци от екипажите и командири! Сега, на 24 май 2026 г., се навършват 39 години от онзи паметен ден в ореховата градина.
Догодина ни предстои голям 40-годишен юбилей! Идеята е да използваме оставащата една година, за да се издирим и да се съберем абсолютно всички, които по един или друг начин бяхме обвързани с това историческо събитие.
Ако разпознавате себе си, ваш близък или колега в този разказ, покажете му го и да възстановим връзка и през Интернет! Нека догодина се съберем и вдигнем чаша за това, което направихме заедно!
